top of page

Изкуството да се везе води началото си от древната история на човешкото общество.   Традицията на везбарството е разпространен най -вече сред селското население и е свързана предимно с украсата на облеклото. Шевицата се изработва, като се броят нишките на тъканта, а при тънките памучни и копринени тъкани за везането се използва гергеф, като изображенията се очертават предварително с въглен или молив.Традиционната българска везба се характеризира с голямо регионално и локално разнообразие, основано на три основни цвята - черен, червен и бял. Съществуват най-различни плоски, релефни и ажурни бодове. Най-използваните сред тях са няколко: прав (цепен) бод - хоризонтален или полегат (разминат); кръстат бод (или кумански); бримчен бод и двулицев бод.

Везбената украса определя до голяма степен спецификата и уникалността на българските народни носии. Тя е характерна за всички географски области, но е най-застъпена в Северна и Северозападна България, както и в района на Македония. Тя е обичаен елемент от мъжките и женските ризи, престилките и коланите, от сукмената и саяната носия; открива се и върху завеските на двупрестилчената носия. Везбените мотиви красят също тъканите, използвани за забраждане на омъжените жени. Шевиците върху носиите са най-разнообразни по техника на изпълнение, структура, модел, материал, цвят и място на поставяне. Цветът е от основно значение за етническото своеобразие на българските народни носии. Типичните цветове, използвани в орнаментиката на облеклото, са червен, черен и бял. Привидно ограниченият цветови обхват всъщност е достатъчно богат, тъй като всеки отделен цвят се представя с редица нюанси и комбинации, понякога чисти и ярки, понякога тъмни и хармонични, а понякога наситени и контрастни.

 

Източник : http://www.omda.bg/public/bulg/ethography/embroidery_bg.htm

bottom of page